Ако има кръв

Rating: 3 out of 5.
  • заглавие: „Ако има кръв/ If It Bleeds
  • автор: Стивън Кинг
  • превод от: Катя Перчинкова
  • оформление на корицата: Megachrom
  • страници: 480
  • жанр: ужаси/ фентъзи
  • издателство: „Бард“
  • издадена през: 2020
  • оценка: 3/5
  • дата: 16.08.2020

Холи Гибни от детективска агенция „Търси се“ работи по различни случаи − и върху собственото си самочувствие, − когато вижда репортажа по телевизията. По-късно осъзнава, че има нещо странно в репортера, озовал се пръв на мястото на събитието. Така започва „Ако има кръв“, отделен разказ, чието действие се развива след събитията в бестселъра „ Другият “. Той проследява неповторимата Холи Гибни при първото ѝ самостоятелно разследване и е смразяващата новела, дала заглавието на новия великолепен сборник на Стивън Кинг.

Компания му правят още три чудесни истории на този невероятно разнообразен автор − „Телефонът на господин Хариган“, „Животът на Чък“ и „Плъх“. И четирите новели представят нагледно майсторството на Кинг като разказвач, умеещ да съчетава хумор, ужас и спиращ дъха съспенс. Изключително любопитната „Бележка на автора“ разкрива как се е зародила идеята за всяка от историите и ни позволява да надзърнем в безграничното въображение на писателя

Книголюбители, доста време мина от прочитането на романа, но по-добре късно, отколкото никога. Ето го и дългочакваното ревю. 😀

Ако трябва да съм честна, от четирите разказа ми харесаха само два и това бяха „Телефонът на господин Хариган“ и „Животът на Чък“.

Според мен разказите на Стивън Кинг не докосват дори и частица от гениалността на романите му. Не съм чела много книги от Кинг, но тези романи, които съм прочела ми харесаха доста, защото според мен в тях показва истинското съвършенство на писането си. Онзи стил на писане, от който те побиват тръпки и на който междувременно се възхищаваш.

По принцип Стивън Кинг пише с доста детайли, много описания на героите, на обстановката, на атмосферата, изобщо на всичко в книгата. За мен тези обяснения винаги са били леко досадни, но в романите му някак не ми пречат толкова, защото има и доста действие, но в разказите му това липсва. В разказите преобладава описанието на героите, но няма почти никакво действие. И точно това ми дава усещането за недовършеност, защото всичко останало е развито, а сюжетът стои някъде до половината.

Най-много ми харесаха идеите на разказите „Телефонът на господин Хариган“ и „Животът на Чък“, защото и в двата разказа е преплетено нормалното със свръхестественото по много интригуващ начин и ти държи вниманието до края на разказа.

Другите два разказа изобщо не ме грабнаха и ги изчетох с доста усилие и мъка и то само защото исках да дам адекватно мнение за целия сборник. „Ако има кръв“ е продължение на романа му „Другият“ и може би затова не ми хареса. А идеята на разказа „Плъх“ не ми хареса още от самото начало.

Като цяло книгата не ми хареса и не бих повторила да си закупя сборник от разкази на Стивън Кинг, по-скоро бих предпочела да си взема някои от романите му, тъй като стилът му на писане в романите ми допада много повече.

13 любими цитата от най-новата книга на Колийн Хувър – „Heart Bones“

It’s the luck of the draw, I guess. Most kids get the kind of parents that’ll be missed after they die. The rest of us get the kind of parents who make better parents after they’re dead. The nicest thing my mother has ever done for me is die.

I wonder what kind of upbringing is worse for a human. The kind where you’re sheltered and loved to the point that you aren’t aware of how cruel the world can be until it’s too late to acquire the necessary coping skills, or the kind of household I grew up in. The ugliest version of a family, where coping is the only thing you learn.

Sometimes I believe personalities are shaped more by damage than kindness. Kindness doesn’t sink as deep into your skin as the damage does. The damage stains your soul so bad, you can’t scrub it off. It stays there forever, and I feel like people can see all my damage just by looking at me.

I feel like I just left home. Home still feels like a mythical place I’ve been searching for my whole life.

If clear had a smell, this would be it. I’m convinced I’ve never inhaled purer breaths than the ones I’m inhaling now. I close my eyes and breathe in as much of it as I can. There’s something about the saltiness of the air that feels forgiving as it mixes with the stale Kentucky air still clinging to the walls of my lungs.

Damaged people recognize other damaged people. It’s like a club you don’t want a membership to.

We didn’t receive food stamps because my mother was never sober enough to make her appointments. We also didn’t have a car. There are children who grow up never having to worry about food, there are children whose families live off government assistance for various reasons, and then there are children like me. The ones who slip through all the cracks. The ones who learn to do whatever it takes to survive. The kind who grow up not giving a second thought to eating a slice of bread they pulled out of a discarded loaf on the deck of a ferry, because that’s normal. That’s dinner.”

The dog sniffs it for a second, and then begins eating it. I continue walking, angry now. I don’t understand humans sometimes. I hate it, because I find myself wishing that the entirety of humanity would suffer just a tiny amount more than they do. Maybe if everyone tasted a bit of what that dog has lived through, they would be more hesitant to be assholes.

“Because most of the time, the fun you have that leads to the pain is worth the pain.”

The wrong that stems from weakness and the wrong that stems from strength. You made that choice because you were strong and needed to survive. You didn’t make that choice because you were weak.”

You can fill your life with nice things, but nice things don’t fill the holes in your soul.” “What fills the holes in a soul?” Samson’s eyes scroll over my face for a few seconds. “Pieces of someone else’s soul.”

“Don’t worry. Hearts don’t have bones. They can’t actually break.”

“If there’s nothing inside a heart that can break, why does it feel like mine is going to snap in half when it’s time for me to move next month? Does your heart not feel like that?” Samson’s eyes scroll over my face for a moment. “Yeah,” he whispers. “It does. Maybe we both grew heart bones.

Бьорнстад

Rating: 5 out of 5.
  • заглавие: Бьорнстад/ Björnstad
  • автор: Фредрик Бакман
  • превод от шведски: Любомир Гиздов
  • художник на корицата: Дамян Дамянов
  • страници: 464
  • жанр: художествена проза/ драма
  • издателство: „Сиела“
  • издадена: 2016
  • оценка: 5/5
  • дата: 20.09.2020

Какво означава един отбор за малък град насред гората? Какво означава спортът за едно семейство? Какво означава един-единствен мач за хора, които се борят за оцеляването си?

Всичко.

Означава чисто и просто всичко.

„Бьорнстад“ е първата част от поредица книги за едно малко място с големи мечти. В романа се разказва за безсмъртното приятелство на петнайсетгодишни момичета и за седемнайсетгодишни момчета, които играят хокей и носят цял един град на раменете си, както и за ужасните неща, които правим понякога, за да успеем.
Разказва се също за Петер, който се връща у дома след края на кариерата си като професионален хокеист, за да изгради един модерен клуб, и за Мира, която жертва адвокатската си кариера, за да заживее в гората с мъж и деца. Това е сага за спорта и семейството и за това докъде сме готови да стигнем, за да предпазим децата си.

Ах, този Бакман… Как успява с всяка една книга да привлече вниманието на читателя толкова много, че да го накара не само да заобича героите, но и да се радва и плаче с тях. Единственото ми съжаление свързано с тази книга е, че не я прочетох по-рано. Историята в „Бьорнстад“ главно се върти около хокея. Бьорнстад е хокейно градче насред студената и тъмна гора. Град, който живее само за спорта и за всичко, което се върти около него, защото вярват, че спорта е това, което ще изкара от калта малкото им градче и ще бъде промянта, за която всички копнеят.

„Защо хората се вълнуват от спорт?

Защото спортът разказва истории.“

Първият път, когато посегнах към книгата не я допрочетох, именно заради толкова многото детайли около спорта. По принцип изобщо не съм спортна натура, не харесвам нито един спорт. Но колкото повече Бакман разказваше за хокея и героите в Бьорнстад, толкова повече заобичах спорта и най-вече започнах да разбирам защо всъщност хората го харесват и какво им носи той.

„Още дори не бяха научили таблицата за умножение, но знаеха, че един отбор е нищо, ако играчите не могат да разчитат едни на други. Това е нещо както малко, така и голямо. Да знаеш, че има хора, които никога няма да те изоставят.“

Но всички, които са чели поне една книга от Фредрик Бакман знаят, че най-главното нещо, за което се разказва в неговите книги всъщност изобщо не е най-главното, не е онова нещо, което дава истинския смисъл на книгата. Романът може да се върти около хокея, който всички обичат в Бьорнстад, но всъщност най-важното, което дава хокея на всичките тези хора е сплотеност и обща цел.

„Спортът ни дава единствено мигове. Но какво е животът, ако не просто един миг.“

Всъщност в най-скритите глъбини на книгата се разказва за мечтите, целите, загубите, обществения натиск, семействата и тайните, които всички тийнейджъри в Бьорнстад споделят. Всички те се борят за нещо, всеки един от тях е преживял много и си има своите дълбоки рани и тайни и чрез тях Бакман показва какво се случва, когато всичко това ги притиска на тези години, какво преминава през главите на младежите, колко се различава възпитанието и държанието им от това как са отгледани…

„Никога повече няма да намериш такива приятели, каквито имаш на петнайсет.“

В „Бьорнстад“ едновременно всичко е за хокей, но и не е. Книгата разказва за младия изгряващ талант Кевин, който навън е щастлив, но вкъщи не особено, за Бобо, който на повърхността е поредния побойник, но всъщност не е, за Бени – най-добрият приятел, когото някой може да има, за Мая и Ана, които са толкова странни сами по себе си, че се чудят как да се впишат и за момчето с най-голямото сърце – Амат. Всеки един от тях обича хокея и всеки един от тях е правил жертви в името на играта, но когато един от хокеистите прави една от най-жестоките и големи грешки в живота си, някои от тях обръщат гръб на спорта в името на справедливостта и точно в този момент се отличават хората с големите сърца в Бьорнстад, хората, които избират правилната страна, въпреки че знаят колко много неща ще се променят…

„Бьорнстад“ е от онези книги, които читателите трябва да прочетат и преживят по свой начин, защото за пореден път Бакман засяга много важни теми от ежедневния живот на обикновените хора. Разказва за борбата в тях, когато трябва да се изправят пред това да застанат на страната на това, което вярват или на това, което им се иска да вярват. Книга за много повече от спорт, книга за борба, оцеляване, цели, мечти, любов, семейство, живот….

Heart Bones

Rating: 5 out of 5.
  • заглавие: „Heart Bones“
  • автор: Колийн Хувър
  • страници: 338
  • жанр: романтична
  • издателство: Hoover Inc.
  • издадена през: 2020
  • оценка: 5/5
  • дата: 13.09.2020

Книгомани, днес с огромно удоволствие ще ви разкажа за най-новата книга на моята любимка Колийн Хувър. За пореден път Хувър е написала една трогателна и много истинска история. История, която не само ти хваща вниманието, но най-вече се настанява в сърцето ти и бавно ти влиза под кожата.

„Heart Bones“ е роман разказващ за несправедливостта, неравенството, бедността и самотата, която носят те, изобразени чрез главните герои Бея и Самсон.

Бея е от онези деца, които не са имали късмет да се родят в добро семейство. Тя е плод на единична свалка и се е озовала в свят, в който няма традиционното семейство, което повечето деца имат. Бея се ражда в семейство на наркозависима майка и нехаен баща, който живее в друг щат. През цялото си детство Бея е работила със зъби и нокти за всеки един залък. Непрестанна борба, която я кара да върши много неща, за които съжалява по-късно. Дете, за което никой не се грижи и не се интересува. А най-доброто нещо, което майка ѝ прави за нея е може би да умре. Когато Бея намира майка си мъртва след поредната доза, тя чувства тъга, но и облекчение, че най-после е свободна от този живот, че вече не е нужно да бъде опора за наркозависимата си майка. Чак тогава Бея получава възможността за един по-нормален живот заедно с баща си и новото му семейство в Тексас.

„It’s the luck of the draw, I guess. Most kids get the kind of parents that’ll be missed after they die. The rest of us get the kind of parents who make better parents after they’re dead. The nicest thing my mother has ever done for me is die.“

В Тексас Бея се запознава с идеалния си съсед, който е красив, богат и най-интересното за нея – мистериозен. Момче, което малко по малко влиза под кожата ѝ, защото двамата споделят една и съща тъга и онзи дистанциран и тъжен поглед, който може да се разпознае само от хора, които са изпитали истински трудности. Самсон обаче е много потаен и Бея си поставя за цел да изкопчи повече информация за него, но малко по малко излизат наяве тайни от миналото му, които Самсон обещава да обясни чак в края на лятото.

„Damaged people recognize other damaged people. It’s like a club you don’t want a membership to.“

Но когато сключват тази сделка и двамата нямат представа колко ще се променят нещата до края на лятото…

„Heart Bones“ стана третата ми най-любима книга от Колийн Хувър. Още веднъж авторката е успяла да разкаже една разтърсваща история въз основа на много истини. История само за две от иначе многото деца по света, които се раждат без късмет и се озовават в долната част на колелото. За всички онези хора, които са успяли в живота въпреки трудностите, които са срещнали през детството си. Хувър ни показва света през тяхната призма и напомня на читателите си, че е важно да оценяваме абсолютно всичко, което имаме.

Препоръчвам горещо книгата на всички фенове на Колийн Хувър и романтичните книги, определено е една от най-въздействащите книги, които прочетох през тази година. Силно се надявам скоро да я има и на български. 🙂

Последната миграция

Rating: 4 out of 5.
  • заглавие: Последната миграция/ Migrations
  • автор: Шарлот Макконъхи
  • превод от английски: Надежда Розова
  • дизайн на корицата: Живко Петров
  • жанр: антиутопия/ научна фантастика
  • страници: 336
  • издателство: „MY BOOK“
  • издадена през: 2020
  • оценка: 4/5
  • дата: 12.09.2020

Нежен, крехък и несломим като птиците, които следва, разказът в романа „Последната миграция“ е едновременно възторжена ода на нашия заплашен от гибел свят, шеметен порив към свобода и увлекателно четиво за онова, на което сме способни за любимите си хора.

Франи Стоун е скиталец по душа. Докато плава по океанските течения и над главата ѝ се реят птичи ята, тя има шанс да забрави за всичко, което е изгубила в живота си. Ала когато узнава, че любимият ѝ вид птици са застрашени от изчезване, Франи престава да скита без посока. Пристига в Гренландия с една-единствена цел: да намери последното ято полярни рибарки и да ги последва в тяхната последна миграция, най-дългата на света. Франи успява да убеди Енис Малоун, капитан на риболовния кораб „Сагани“ да я качи на борда, и спечелва съгласието на екипажа с обещание, че птиците ще ги отведат до обилен улов.

Докато „Сагани“ плава на юг, моряците постепенно разбират, че Франи крие мрачни тайни: сънува кошмари, трупа купчина неизпратени писма и е решена да последва полярните рибарки на всяка цена, с маниакално упорство. Когато историята за нейното минало започва да се разплита, Енис и екипажът са изправени пред въпроса накъде бяга Франи. Или от какво. 

Знаех, че ще си взема тази книга още откакто издателство „My Book“ започна да я рекламира за скорошно издаване и веднага я потърсих в Goodreads. Главно взех книгата, защото авторката докосва темата за глобалното замърсяване, за прекомерния улов на риба и изобщо за изчезването на много видове животни заради нас хората. За мен това са много важни теми, за които трябва да се чете често, за да попият добре в главите ни и да си вземем поука, за да променим мирогледа си и да направим нещо по въпроса.

„Последната миграция“ разказва за свят, в който вече един доста голям процент от фауната е изчезнала. Няма ги големите котки, няма почти никакви птици, или пък вълци, риба, маймуни и още много други животни. В средата на цялата история е непокорната Фани Стоун, която не може да живее на едно място в по-дългосрочен план. Жена, която през целия си живот се е движела от едно място на друго. Още от малка остава без родители и отраства при суровата си баба, която оформя още повече характера ѝ и това желание за скитничество.

„Ние, хората, сме мор за този свят, често повтаря съпругът ми.“

Фани е устремена да проследи миграцията на последните птици рибарки, които правят най-дългата миграция, от единия полюс до другия. Уви, за тази цел ѝ е нужен кораб и така с много трудности се озовава на риболовния кораб „Сагани“, между хора, които имат съвсем различнни убеждения за света и изчезването на животните. Те са поредните рибари, които са главния проблем за изчезването на рибата в океаните, но пък постепенно Фани започва да ги опознава и разбира, че имат и своите добри качества.

Но пък Фани Стоун е далеч от идеалния човек, тя крие много тъмни тайни от миналото си, които постепенно излизат наяве. Но също така това проследяване на последните рибарки става фикс идея не само за Фани, но и за целия екипаж и дори след всичките усложнения по пътя, те все пак не се отказват.

Давам оценка 4 от 5 само защото не ми хареса изцяло сюжета на книгата. В началото мислех, че ще има малко повече приключение и ще е малко по-задълбочена темата с изчезващата фауна. Но пък ми хареса това, че имаше глави само за миналото на Фани, което авторката разказва малко по малко на читателите и ги заинтригува, че да прочетат тази необикновена история до самия ѝ край.

“ Някога в океана живеели удивителни твари, сякаш родени от човешката фантазия. Най-различни същества подрипвали из равнините или пълзели сред избуялите треви, скачали от клоните на дърветата, а дърветата имало много. Някога имало великолепни хвъркати твари, които се реели в небесната твърд, но вече изчезват.“

Препоръчвам книгата, защото е изпълнена с приключение, с хъс и стремление към една почти недостижима цел, и най-вече за смелостта и упоритостта, с която продължава напред целия екипаж на „Сагани“.

Когато Януари срещна Август

Rating: 3.5 out of 5.
  • заглавие: „Когато Януари срещна Август/ Beach Read
  • автор: Емили Хенри
  • превод от: Росица Тодорова
  • оформление на корицата: Фиделия Косева
  • страници: 336
  • жанр: романтична
  • издателство: „Ера“
  • издадена през: 2020
  • оценка: 3.5/5
  • дата: 05.09.2020

Дженюъри Андрюс пише романтични книги, които моментално се превръщат в бестселъри.

Огъстъс Еверет е признат автор на художествена литература.

Тя завършва историите си с щастлив край, а той убива всичките си герои.

Те са пълни противоположности.

Единственото, което ги свързва, е творческият блокаж и съседните къщи на плажа. Докато Дженюъри опознава крайбрежното градче, което крие тайните на нейния баща и опитва да превъзмогне болката от неочаквано предателство, Огъстъс иска да затвори всички врати към миналото.

Една вечер, полята с обилно количество алкохол, двамата сключват сделка, която ще ги извади от зоната им на комфорт, а евентуално и от блокажа. Той ще напише сладка и романтична история, а тя – следващия голям литературен шедьовър. Всеки ще помогне на другия и никой няма да се влюбва. Тъй като това би било клише… нали? 

В последните слънчеви дни от лятото искам да ви представя една много лека и приятна книжка за феновете на романтиката.

„Когато Януари срещна Август“ не е точно типичната любовна история и точно поради тази причина ми хареса, защото нямаше много повърхностни и лигави моменти, ако мога така да ги нарека.

Историята разказва за едно младо момиче, което се казва Дженюъри, то е сломено от тъмни семейни тайни, които са били пазени през целия ѝ живот. Затова тя решава да се отдалечи от близките си за известно време и отива в една отдалечена къщичка в Мичиган. Остава там, за да напише най-новия си роман и да преосмисли живота си, да остане сама със себе си и някак си да успее да преглътне цялата горчилка от разкритите тайни и да се научи как да продължи напред.

Но тогава среща нейният приятен и леко мрачен съсед Огъстъс, който също е писател, но не пише в същия жанр като нея. Той вижда света по съвсем различен начин. Не обича романтиката и щастливите краища на книгите, той обича мрака и изобщо суровата истина за света, която всъщност е че, света е изграден от добро и зло и мисли, че всичко това трябва да присъства и в литературата.

Авторката е изобразила много добре как чрез стила си на писане и избрания жанр двамата имат съвсем различен поглед над света. А това пък показва колко различно са били отгледани и как е протекъл животът им до този момент.

Дженюъри е отгледана в един по-приятен, по-уютен и изпълнен с любов дом, може би с тайни, но все пак тази илюзия за съвършения дом, която са поддържали родителите ѝ е оформило нейната преценка за света.

Докато Гъз вижда света като по-мрачен, защото родителите му са имали много кавги и е гледал само отстрани към онези добри семейства с красивите си домове и прекрасни семейства. Бащите трябва да са герои в очите на децата си, а Гъз е бил лишен от това. Той е имал яростен и лош баща и твърде уплашена майка и това е оформило неговия погед над света.

Разбира се, както се досещате между тях двамата се заражда любов, но честно казано сюжетът на книгата е леко предвидим. Но пък е перфектната книга, ако искате да се разтоварите от забързаното ежедневие или пък искате да си вземете някоя по-лека и романтична книжка за плажа или планината.

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

Create your website at WordPress.com
Get started