Откъс от „Институтът“ на Стивън Кинг

от издателство „Бард“:

НОЩНИЯТ ПАЗАЧ

1.

Половин час след като полетът „Делта“ на Тим Джеймисън трябваше да излети по разписание от Тампа към ярките светлини и високите сгради на Ню Йорк, самолетът продължаваше да стои на изхода. Когато служител на авиокомпанията и руса жена със значка от охраната на врата влязоха в салона, сред натъпканите в икономичната класа пътници веднага се разнесе недоволно мърморене.

− Моля за внимание! − провикна се служителят на „Делта“.

− Какво ще е закъснението? − попита някой. − Не увъртайте.

− Забавянето ще е кратко и капитанът ни увери, че полетът ще пристигне горе-долу навреме. Но трябва да настаним на борда федерален служител, затова се налага някой да преотстъпи мястото си.

Разнесе се колективна въздишка и Тим видя как няколко души изваждат мобилните си телефони в случай че се стигне до разправия. В подобни ситуации и преди се бяха разразявали скандали.

− Авиокомпания „Делта“ ще ви предостави безплатен билет до Ню Йорк за следващия си полет, който излита утре в 6:45.

Отново се надигна недоволно стенание и някой заяви:

− Ще се гръмна.

Служителят продължи невъзмутимо:

− Ще ви осигурим ваучер за нощувка в хотел, както и четиристотин долара. Компенсацията е добра. Кой ще я приеме?

Нямаше желаещи. Русата жена от охраната мълчеше и оглеждаше препълнения салон с всевиждащи, но някак безжизнени очи.

− Осемстотин долара − каза служителят. − Плюс ваучера за хотел и безплатния билет.

− Този тип говори като водещ на телевизионна игра − изсумтя един мъж на редицата пред Тим.

Отново нямаше желаещи.

− Хиляда и четиристотин?

Пак никой не се обади. Тим беше заинтригуван, но не и изненадан. Не само защото полет в седем без петнайсет сутринта означаваше, че човек трябва да стане в безбожно ранен час. Повечето от другите пасажери в икономичната класа бяха семейни групи, прибиращи се от ваканция в някой от многобройните курорти на Флорида, и едри червендалести вбесени на вид мъже, които вероятно имаха в Ню Йорк бизнес на стойност много повече от хиляда и четиристотин долара.

Пътник от дъното на салона се провикна:

− Ако добавите един кабриолет „Мустанг“ и почивка за двама в Аруба, ще ви отстъпим две места!

Това духовито изказване предизвика смях, който обаче не прозвуча много дружелюбно.

Служителят на авиокомпанията погледна русата жена от охраната, но ако се беше надявал тя да му се притече на помощ, очевидно грешеше. Жената продължаваше да обследва салона, като помръдваше единствено очи. Той рече с въздишка:

− Хиляда и шестстотин.

На Тим Джеймисън изведнъж му се прииска да слезе от проклетия самолет и да поеме на север на автостоп. Макар подобна идея никога досега да не му беше минавала през ум, той си представи с пълна яснота как стои с вдигнат палец на магистрала 301 някъде из окръг Ернандо. Беше горещо, рояк насекоми жужеше наблизо, по-нататък се виждаше билборд, рекламиращ адвокатски услуги за жертви на злополуки. „Прав ти път“ гърмеше от тонколона, изнесена на циментовите стълби пред фургон недалеч, където гол до кръста мъж миеше колата си. По някое време типичен местен фермер щеше да спре и да го качи в пикапа си с дървено ремарке, пълно с пъпеши, и магнитна икона на Исус на таблото. Най-хубавото нямаше да са парите в джоба му. Най-хубавото щеше да е, че стои на пътя сам, далеч от тази претъпкана консервна кутия с биещите се миризми на парфюм, пот и лак за коса.

Още по-хубаво обаче щеше да е да изцеди държавата с още някой и друг долар.

Той се изправи в целия си напълно нормален ръст (близо метър и осемдесет), побутна очилата на носа си и вдигна ръка.

− Господине, ако вдигнете сумата на две хиляди долара и ми възстановите цената на билета, ще ви отстъпя мястото си.

2.

Ваучерът се оказа за мизерен хотел, разположен близо до края на най-натоварената писта на международното летище в Тампа. Тим заспа на фона на самолетен рев и се събуди от същия този звук, след което слезе да погълне едно варено яйце и две жилави като подметки палачинки от масата за безплатна закуска. Макар храната далеч да не представляваше деликатес, той се нахрани охотно и се качи в стаята си, докато стане девет и банките отворят.

Изтегли неочаквано придобитата сума без проблем, защото в банката бяха известени за пристигането му и чекът беше одобрен предварително; нямаше намерение да чака в мизерния хотел, докато потвърдят транзакцията. Помоли да му изплатят двете хиляди долара в банкноти от по петдесет и двайсет, сгъна пачката и я пъхна в предния си джоб, взе сака си от служителя на охраната и повика кола на „Юбер“ да го закара до Елънтън. Там плати на шофьора, отиде пеша до най-близката табела за магистрала 301–Север и вдигна палец. След петнайсет минути го качи старец с рекламна шапка на строителна компания „Кейс“. В ремаркето на пикапа му нямаше пъпеши, а самото ремарке не беше дървено, но всичко останало съвпадаше с видението му от предишната вечер.

− Накъде си се запътил, друже? − попита старецът.

− Ами, крайната ми цел е Ню Йорк, предполагам.

Старецът изплю струя обагрена в кафяво от тютюн слюнка през прозореца.

− Че кой нормален човек би тръгнал натам? − Говореше с провлачен южняшки акцент.

− Не знам − рече Тим, макар да знаеше; един негов стар приятел от полицията му беше казал, че в Голямата ябълка е пълно с работа в частни охранителни фирми, някои от които биха придали по-голяма тежест на дългогодишния му опит, отколкото на нелепата издънка, която бе сложила край на полицейската му кариера във Флорида. − Просто се надявам до довечера да стигна в Джорджия. Може пък там да ми хареса повече.

− Ето това вече е приказка − каза старецът. − В Джорджия не е зле, особено ако обичаш праскови. Мен обаче ме хваща рядкото щастие от тях. Имаш ли нещо против да пусна музика?

− Не.

− Само да те предупредя, че я надувам силно. Малко съм оглушал.

− Просто се радвам, че ме качихте.

Зазвуча кънтри песен на Уейлън Дженингс, а не рок парче на РЕО Спийдуагън, но Тим нямаше нищо против. Уейлън бе последван от Шутър Дженингс и Марти Стюарт. Двамата мъже в опръскания с кал „Додж Рам“ слушаха музика и гледаха простиращата се пред тях магистрала. След сто и десет километра старецът спря край пътя, вдигна рекламната си шапка за поздрав и пожела на Тим „приятеен деен“.

Тим не успя да стигне в Джорджия до вечерта − прекара нощта в друг мизерен хотел до крайпътна сергия за портокалов сок, − но пристигна там на следващия ден. В град Брън­зуик (родното място на прочутата едноименна яхния) се хвана за две седмици на работа в завод за рециклиране също толкова спонтанно, колкото беше решил да отстъпи мястото си в самолета. Нямаше спешна нужда от пари, но му се струваше, че има нужда от време. В момента се намираше в преходен период, който нямаше да приключи за една нощ. Освен това в съседство имаше зала за боулинг и закусвалня „Дени“. На подобна комбинация трудно можеше да се устои.

3.

Прибавил надницата от завода за рециклиране към обезщетението от авиокомпанията, Тим стоеше на отбивката за Брънзуик на магистрала I-95–Север и се чувстваше доста заможен за бродяга. Чака повече от час на слънцето и вече си мислеше да се откаже и да се върне в „Дени“ за освежаваща чаша сладък студен чай, когато едно волво спря пред него. В задната част на комбито имаше натрупани кашони. Възрастната жена зад волана отвори прозореца откъм Тим и се взря в него през дебелите си очила.

− Макар да не сте едър, изглеждате доста мускулест − каза тя. − Нали не сте изнасилвач или психопат?

− Не, госпожо − отговори Тим и си помисли: „Нима бих отговорил по друг начин?“.

− Естествено, че така ще кажете. Към Южна Каролина ли пътувате? Като гледам този сак, на дълъг път сте поели.

Една кола заобиколи рязко волвото и отпраши нагоре по рампата с надут клаксон. Старицата не ѝ обърна внимание и продължи да се взира спокойно в Тим.

− Да, госпожо. Тръгнал съм към Ню Йорк.

− Мога да ви закарам до Южна Каролина − не много навътре в онзи щат на невежи, но все пак донякъде − ако и вие ми помогнете малко в замяна. Едната ръка мие другата, ако ме разбирате.

− Вие ще ме почешете по гърба, а аз ще почеша вашия − отвърна Тим с усмивка.

− Никой никого няма да чеше, но можете да се качите.

Тим се качи в колата. Жената се казваше Марджъри Келърман и беше директорка на библиотеката в Брънзуик. Освен това членуваше в някаква организация на име Югоизточна библиотекарска асоциация, която по думите ѝ останала без пари, защото:

− Тръмп и шайката му спряха финансирането. Разбират от култура колкото свиня от кладенчова вода.

След стотина километра в посока север, още в границите на щата Джорджия, тя спря пред схлупена малка библиотека в градче на име Пулър. Тим свали кашоните с книги и ги занесе вътре. Изнесе други десетина кашона и ги натовари във волвото. Марджъри Келърман му обясни, че те са предназначени за Градската библиотека в Йемаси на още седемдесет километра на север в Южна Каролина. Но малко след като подминаха Хардивил се наложи да спрат. Коли и камиони се бяха струпали и в двете ленти, а други бързо образуваха опашка зад тях.

− Ох, колко ги мразя тези задръствания − каза Марджъри, − но в Южна Каролина стават непрекъснато, защото са твърде стиснати и не разширяват магистралата. Някъде напред е станала катастрофа и само с двете ленти няма минаване. Ще вися тук часове. Господин Джеймисън, освободен сте от по-нататъшните си задължения. На ваше място бих слязла от автомобила, бих отишла до изхода за Хардивил и бих опитала късмета си на магистрала 17.

− А как ще се справите с всички тези кашони?

− О, ще намеря друг здрав мъжага да ми помогне с разтоварването − усмихна му се тя. − Да ви призная, когато ви видях да стоите край пътя в този пек, реших да поживея опасно.

− Сигурна ли сте? − Задръстването го караше да изпитва клаустрофобия. Точно както се бе почувствал като хванат в капан в самолета. − В противен случай ще остана. Не е като да бързам за някъде.

− Сигурна съм − отвърна тя. − Приятно ми беше да се запознаем, господин Джеймисън.

− И на мен, госпожо Келърман.

− Нуждаете ли се от финансова помощ? Мога да ви дам десет долара.

Тим се трогна и се изненада − не за първи път − от искрената добрина и щедрост на обикновените хора, особено онези, които не разполагаха с много. Америка все още беше добро място, колкото и някои хора (включително самият той от време на време) да не бяха съгласни с това.

− Не, няма нужда. Благодаря ви все пак.

Стисна ѝ ръка, слезе от колата и се върна в аварийната лента до изхода за Хардивил. След като не успя да спре веднага кола на магистрала 17, измина пеша трите километра до мястото, където магистралата преминаваше в щатско шосе 92. Там видя табела, указваща посоката към град Дюпрей. Вече беше късен следобед и той реши, че е най-добре да намери мотел, в който да пренощува. Несъмнено щеше да е от мизерните, но другият вариант − да спи на открито и да бъде изяден жив от паяци или пък да се приюти в някой фермерски хамбар − му се нравеше още по-малко. И така, пое към Дюпрей.

Дребните случайности понякога се оказват съдбовни.

4.

След час седеше на един камък край тясното шосе и чакаше сякаш безкрайна влакова композиция да отмине, за да пресече пътя. Влакът пътуваше към Дюпрей с достолепните петдесет километра в час: товарни вагони, платформи за автомобили (натоварени предимно с потрошени, а не с нови коли), цистерни, контейнери и гондоли, превозващи Бог знае какви зловредни вещества, които биха могли, в случай че влакът дерайлира, да подпалят боровите гори или да обгазят населението на Дюпрей със смрадливи и дори смъртоносни изпарения. Най-накрая премина оранжев служебен вагон, в който мъж с гащеризон седеше на сгъваем стол, четеше роман и пушеше цигара. Той вдигна очи от книгата и помаха на Тим. Тим му помаха в отговор.

Градчето се намираше на три километра по-нататък, построено около кръстовището на щатско шосе 92 (което в тази си част се казваше Главната улица) с две други улици. Дюпрей, изглежда, беше устоял до голяма степен на нашествието на веригите магазини, превзели по-големите градове. Имаше един сервиз на „Уестърн Ауто“, но той беше затворен и със замазани с боя прозорци. Тим видя супермаркет, дрогерия, смесен магазин, в който продаваха от всичко по малко, и два-три козметични салона. Имаше кино с надпис „ПРОДАВА СЕ/ ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ на козирката и магазин за авточасти, който явно се смяташе за местния център за ценители на класически автомобили, както и ресторант на име „Гостилницата на Бев“. Имаше три църкви, една методистка и две без ясна деноминация, но и трите от типа, обслужващ преродени християни. Едва двайсетина коли и фермерски пикапи бяха спрели тук-там по очертаните паркоместа из търговския район. Тротоарите пустееха.

Три пресечки по-нагоре, след поредната църква, Тим зърна мотел „Дюпрей“. Малко по-нататък, където Главната улица вероятно отново преминаваше в шосе 92, имаше друг железопътен прелез, депо и редица ламаринени покриви, блещукащи на слънцето. Отвъд тези постройки продължаваше боровата гора. В общи линии градчето приличаше на излязло от кънтри балада, някоя от онези носталгични песни, изпълнявани от Алън Джаксън или Джордж Стрейт. Табелата на мотела беше стара и ръждясала, което намекваше, че и той може да е затворен като киното, но понеже следобедът гаснеше, а изглежда в околността нямаше друг, Тим се отправи към него.

На половината път, малко след сградата на общината, стигна до тухлено здание с пълзящ по стените бръшлян. Една табела върху грижливо окосената морава съобщаваше, че това е Шерифското управление на окръг Феърли. Тим си помисли, че окръгът трябва да е беден като църковна мишка, щом окръжният административен център се намира в това градче.

Два джипа бяха паркирани отпред, единият сравнително нов, а другият допотопен „Тойота 4Рънър“, опръскан с кал и с полицейска лампа на таблото. Тим погледна към входа − с почти несъзнателния мимолетен поглед на скитник с доста пари в джоба, − продължи по пътя си, но след няколко крачки се върна, за да прочете таблата за съобщения от двете страни на двукрилата врата. По-точно за да прочете едно от обявленията. Помисли си, че не е разбрал правилно, но искаше да се увери.

„Не и в наши дни − помисли си той. − Не може да бъде“.

Но явно можеше. До плакат с надпис: АКО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ МАРИХУАНАТА Е ЛЕГАЛНА В ЮЖНА КАРОЛИНА, ЖЕСТОКО СЕ ЛЪЖЕТЕ, имаше бележка с простичкия текст: ТЪРСИ СЕ НОЩЕН ПАЗАЧ. ИНФОРМАЦИЯ В УЧАСТЪКА.

„Леле − каза си Тим. − Каква реликва от миналото“.

Пое отново към ръждясалата табела на мотела и пак спря, замислен за обявата за работа. В този момент вратата на участъка се отвори и излезе дългурест полицай, който наместваше фуражката си върху рижавата си коса. Залязващото слънце проблесна върху значката му. Той огледа работническите обувки, прашните джинси и дочената риза на Тим. Очите му се спряха за миг върху преметнатия на рамото му сак, преди да се преместят върху лицето му.

− Мога ли да ви помогна, господине?

Обзе го същият порив, който го бе накарал да стане в самолета.

− Едва ли, но кой знае?

5.

Рижавият полицай се оказа заместник-шериф Тагарт Фарадей. Той придружи Тим в участъка, където познатите миризми на дезинфектант и амоняк нахлуваха в основното помещение от отделението с четири килии в дъното. След като представи Тим на Вероника Гибсън, полицайка на средна възраст, която дежуреше на телефона този следобед, Фарадей поиска да види шофьорската му книжка и поне още един личен документ. Освен книжката Тим извади и полицейската си карта от Сарасота, без да опитва да прикрие факта, че беше изтекла преди девет месеца. Въпреки това, след като я видяха, отношението на полицаите се промени малко.

− Не сте от окръг Феърли − отбеляза Рони Гибсън.

− Така е − потвърди Тим. − Не съм тукашен. Но бих могъл да стана, ако ме вземат за нощен пазач.

− Заплатата е ниска − уточни Фарадей. − А и не зависи от мен. Шериф Ашуърт наема и уволнява.

Рони Гибсън добави:

− Предишният ни нощен пазач се пенсионира и се премести в Джорджия. Ед Уитлок. Разболя се от АЛС, онази болест на Лу Гериг. Добър човек, а каква злощастна съдба. Но там има роднини, които се грижат за него.

− Все на добрите хора се случват най-големите гадости − съгласи се Таг Фарадей. − Дай му да попълни молба, Рони. − После се обърна към Тим. − Ние сме малък участък, господин Джеймисън, общо седем полицаи, двама от тях на половин работен ден. Само толкова могат да си позволят данъкоплат­ците. Шериф Джон в момента патрулира. Ако не се появи до пет, най-късно до пет и половина, значи се е прибрал вкъщи за вечеря и ще дойде чак утре сутринта.

− Аз така или иначе ще пренощувам в града. Ако, разбира се, мотелът работи.

− О, мисля, че Норбърт има доста свободни стаи − каза Рони Гибсън. Двамата с рижавия се спогледаха и се разсмяха.

− Изглежда, заведението не е четири звезди.

− Без коментар − рече Гибсън, − но ви съветвам да проверите чаршафите за малки червени буболечки преди да си легнете. Защо напуснахте Сарасота, господин Джеймисън? Изглеждате ми млад за пенсия.

− Този въпрос ще обсъдя с началника ви, ако, естествено, ме покани на интервю.

Двамата полицаи отново се спогледаха, този път по-дълго, след което Таг Фарадей каза:

− Върви да донесеш молба на човека, Рони. Приятно ми беше да се запознаем. Добре дошли в Дюпрей. Ако се държите подобаващо, ще се спогодим чудесно. – И след тези думи си тръгна и остави последиците от неподобаващото поведение отворени за интерпретация. През решетките на прозореца Тим видя как старият джип излиза на заден ход от паркинга и поема по късата главна улица на Дюпрей.

Молбата за кандидатстване беше закачена върху пластмасова подложка. Тим седна на един от трите стола до лявата стена, остави сака на пода между краката си и започна да я попълва.

„Нощен пазач − помисли си. − Проклет да съм!“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

Create your website at WordPress.com
Get started
%d блогъра харесват това: